Различните автори определят доста широки времеви граници за начало на миграционните процеси на циганите от Древна Индия и разселването им по света – започват от V век, за да достигнат до ХV век. Основание за тази ранна долна граница дават сведенията на арабския историк Хамза от Исфахан (ІХ век) и на персийския поет Фирдоуси, автор на “Книга на царете”, които в различни варианти описват историята, свързана с персийския шах Бахрам-Гур (420-438 г.) за изпратената му от “индийския цар” голяма група музиканти (зоти или лури) и техните семейства, които впоследствие напускат страната и оттогава обикалят по света.
И въпреки че тези събития са отразени в полулегендарен характер, то редица учени смятат, че това е началото на масовите преселнически движения на циганите. За проследяване на движението им се разчита най-вече на резултатите от лингвистичните изследвания, които разделят тези движения на три основни групи. Първият поток са говорещите ben диалект Дом, които се насочват на югозапад и се заселват в земите на Сирия и Палестина, а оттам отделни групи продължават към Египет и Северна Африка. Вторият поток е съставен от група phen диалект Лом и се насочва на север, заселвайки се в земите на Задкавказието. Третият, всъщност основен поток на циганските миграции, е също от група phen, но диалект Ром, и е насочен на запад, към Мала Азия и Балканите, а оттам към Средна и Западна Европа.

Първите, повече или по-малко сигурни, исторически сведения за циганско присъствие на Балканите са от ІХ – ХІ век – времето на Византийската империя. Повечето от циганолозите по света приемат за първо сигурно споменаване на цигани във Византия “Житието на св. Георги от Атон”, което е датирано приблизително около 1100 г. Ако приемем за достоверно мнението на болшинството изследователи, че наименованието “цигани” произхожда от “атцингани” или “атцинкани” (в историческите извори от тази епоха се срещат и двата варианта), то долната граница на заселвате на този етнос на Балканите може да се свали до началото на ІХ век. За “атцингани” във Византия около 800 г, по-специално в гр. Амориум, областта Фригия, се споменава в Хронографията на Теофан Хомологет (Изповедник). В нея се описва подробно как византийският император Никифор І Геник (802-811 г.) разрешава на “атцинганите” да се движат свободно из териториите на цялата империя и част от тях се заселват в Тракия. Повечето от историците локализират това заселване в Горнотракийската низина, в региона около гр. Филипополис (дн. Пловдив). Въпреки липсата на конкретни данни засега, може с известна доза увереност да се предполага, че през следващите десетилетия части от тези цигански групи се заселват и в района на средновековния град Берое. Безспорен е един факт – когато през ХІV век започва османското нашествия и завладяване на Балканския полуостров, тук има вече трайно установени и от сравнително дълго време живеещи цигани. И въпреки специфичния им начин на живот (чергари, пътуващи артисти, уседнали градски занаятчии, търговци и т.н.), налице е една несъмнена интеграция в обществения и културния живот на региона.

Значително по-многобройни са историческите данни за циганското присъствие в българските земи в периода на османското владичество. Немалък брой цигани пристигат на Балканите заедно с османската инвазия, било като пряко участващи в нея (в помощните части, обслужващи армията), било като съпътстващо я население. Част от тях остават в българските земи, където трайно усядат или продължават чергарския си начин на живот. Под названията “лингене", „чингане", „чиган" или „кибти", те се срещат в различни официални документи през този период, най-вече в изключително подробните данъчни регистри, както и в множеството съдебни решения по-различни поводи.

Хронологически първото споменавана на цигани в данъчната документация на Османската империя е от 1430 г., в т.нар. Тимарски регистър на Никополския санджак*, където са отбелязани 431 цигански домакинства, което е около 3,5% от вписаните в регистъра. Съществува и специален регистър от 1487-1489 г. за циганите-християни (вероятно уседнали в тези земи преди османските завоевания), които плащат джизие**. Така например в регистрите е посочено, че в каазата Ески Заара (дн. Стара Загора) през 1526 – 1528 г. от 2450 домакинства 61 са цигански, в гр. Ямбол през 1595 г. от 529 домакинства цигански са 71. През 1530 г. султан Сюлейман Великолепни издава специален “Закон за циганите във вилаета Румели" , чиято основна цел е осигуряване на пълна събираемост на данъците, вкл. и от циганите чергари („гезенде"). От една страна в този закон прави впечатление, че няма особена разлика в данъците на циганитe-мюсюлмани и циганите-християни, а от друга потвърждава особеното административно-юридическо положение и разширените права на данъчно самоуправление на влизащите в т. нар. “Цигански санджак”, за който съществува и специален “Закон за управителя на циганския санджак" (1541 г.) Под „санджак" в случая се разбира не териториално-административна единица, а определена категория от циганското население, заангажирана с помощни дейности в услуга на армията. В този санджак са включени цигански домакинства главно от днешна Тракия, вкл. и от Ески Заара.

Многобройните исторически документи свидетелстват, че в условията на Османската империя протичат активни процеси на усядане на циганите – както в градовете, така и в селата. Този ход е особено засилен през ХІХ век. Те живеят в обособени махали, разположени предимно в покрайнините на населеното място. Сведения за цигански махали има в градовете на Старозагорския регион. Най-ранните конкретни данни за населението на Стара Загора са от 1858 г. и са от турските тефтери за плащане на данъци (в тях са включени само мъжете, без жените и децата). Хаджи Господин Славов в своето “Статистическо описание на Ескизаарската кааза”, публикувано в “Цариградски вестник", посочва, че в града живеят 645 цигани, имат 111 къщи, но няма обособена махала. Близки до тези са и данните на д-р Поайе от 1859 г. Вече през 1871 г. Димитър Хаджигенчев - Бечу споменава наличието на една циганска махала, разположена край р. Бедечка. До 1000 души нараства и броят на циганско мъжко население. Според чуждите пътешественици, минали през Казанлък през ХVІІІ – ХІХ век, числеността на населението в града е около 10 000 души – българи, турци, евреи и цигани. Данните на Феликс Каниц, посетил града през 1871 г. посочват, че тук има 50 цигански къщи, обособени в отделна махала. Малко по-различни са сведенията на д-р Поайе, който сочи също 50 къщи, но в две махали. Още през първата половина на ХVІІ век в Чирпан се оформя циганска махала. А данните за Нова Загора са от 70-те год. на ХІХ век. Живейки групово и откъснато от останалите местни жители, циганите запазват своите традиции, нрави и обичаи, както и своя цигански език. В същото време това съжителство ги принуждава да научат и български, и турски език. В същото време сред това население се заражда и нов тип получергарски начин на живот – цигани с определено местожителство и с активен чергарски сезон в границите на дадения регион. Разбира се, тези процеси не обхващат всички от етноса, но при все това протичат доста активно. Нерядко циганите може да скъсат с традиционните си занятия и да се занимават със селско стопанство, но в повечето случаи те продължават да поддържат определени професии и занятия. Данните от ХVІ – ХVІІІ век споменават, че най-често се срещат ковачите, особено в селата, както и музикантите по градовете. Заедно с това в регистрите са отбелязани още като лайджии, налбанти, златари, сабляри, ножари, обущари, кожари, решетари, месари, пазачи, слуги и т.н. В “Принос към историята на Стара Загора” Димитър Илков, базирайки се главно на спомени на все още живи съвременници, описва занаятите в града през ХІХ век и в годините преди Освобождението.

От общо 43 занаята Илков споменава за 7 упражнявани от местните цигани. “Калайджилъка (ганосчилък) бил занаят в Стара Загора, който се крепял покрай казанджилъка…. Калайджилъка бил донякъде отритнат занаят в Стара Загора. С него се занимавали, може да се каже, само турските цигани в града. По количеството на бакъра, във всяка Старозагорска българска къща, турските цигани узнавали и богатството на българина в града, та като им паднело добър случай, съобщавали това на властите или на “пантите” и разбойниците…” Калайджийският еснаф не е особено сплотен, както другите еснафи в града. Често възникват кавги и спорове, които са решавани от табашкия устабашия. В града има и няколко души български цигани калайджии, но те не печелят много от калайджилъка, тъй като се занимават и с други занаяти.

“Махчии (изработващи железни пирони, клинове) и налджии (изработващи петали – подкови за добитъците) имало в Стара Загора около 15 дюкяна налице. Те работели денонощно с всичката си челяд и печелели добри пари. Работата се захващала с песни от сред нощ и продължавали така до към 3-4 часа след обяд. Останалото време през деня, особено лете, циганите (щото в техни ръце бил занаята) прекарвали в кръчмите на хладина, а циганките бързали да свършат къщната си работа и отивали по харемлиците и хамамите (бани), за да пеят на ханъмките, да думкат на дайрета и да играят кючек.” Първоначално ескизаарските цигани работят само със самоковско желязо, но през втората половина на ХІХ век, когато започва внос на чуждо, предпочитат него като по-евтино. Стоката си продават на търговци, които я разнасят в Чирпанско, Хасковско, Новозагорско, Казанлъшко. Близки до тези занаяти са балтаджийството и демирджилъка. “Те работят почти един и същи занаят – железарство. И едните и другите били български цигани, които нямали дип здрави религиозни убеждения в душата си. Балтаджиите работят брадви и тесли: в тяхните дюкяни било като в наковалнята на Вулкана: постоянно пушек, удари и искри.

Демирджиите работят мотики, сърпове, огребачки и ножове за орала. Техните работилници били постоянно пълни със селяни, които се принуждавали често да им помагат в нещо, за да излезе по-скоро работата им…. Тоя занаят се представлявал в турско време от 10-12 дюкеня.”

Значително по-слабо развити са гребенарството (таракчийството) и дурамаджийството. Тези занаяти се практикуват и от българи и от цигани. Таракчиите изработват мъжки и женски гребени от биволски рога, специални гребени за коне и рогат добитък, както и триончета за рязане на лозови пръчки. Дурамаджиите са специалисти по направата на станове, хурки, чекръци, точилки, налъми, паралии, гергефи, малки сандъчета и др. дребни произведения от дърво. Илков на няколко пъти споменава, че циганите имат свои дюкяни, където продават стоката си. Твърде вероятно е обаче, част от нея да се изнася и на панаирите.

В историческите си бележки Таньо Пеев, публикувани от Никола Събчев в “История и етнография на гр. Чирпан” (1938 г.), пише “Железарството – този занаят ще е един от най-старите, защото при най-слабия стадий на земеделско развитие без палешник и черясло е немислимо да се обработва земята. В Чирпан обаче, за тоя занаят почти нищо не се споменава до 1830 г. Когато станело дума за клепане на палешник, за правене на мотика или други желязно сечиво, говорело се само за циганин, какъвто във всяко село имало по един майстор. Види се в тоя отрасъл на индустрията е било отръки само на циганите, та отделно занаятчийско съсловие се вижда около 1850 г.”

Трудно е да се определи доколко при отделните професии става въпрос за традиционни занятия и доколко за новоусвоени, но в редица случаи явно е налице традиционната професионална специализация на отделни цигански групи. Те продължават да се придържат и към отдавна установените и станали традиционни за тях занаяти, като например търговията с животни и най-вече с коне. Особено картинно е описанието на Феликс Каниц: “Особено циганите добре разбират от изкуството на търговия с коне… Те се издокарват обикновено на пазара изключително специално – с черното елече, бродирано със злато и с червен колан, който контрастира приятно със снежнобялата риза, а тя от своя страна с кафявия цвят на кожата и катраненочерната им коса, която често красиво обрамчва лицето им. Шареният, украсен с палми тюрбан с летящи краища стои кокетно на жизнената и изразна глава, от която светещите очи гледат за някой лековерен купувач.”

Обществено-икономическите процеси, протичащи в Османската империя в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век, водят до известни промени и в земеделското стопанство. Засилва се ролята на т.нар. „чифлигарски села", т.е. селищата, възникващи около създадените чифлици. В известна степен те засягат и циганите. При тях продължава утвърждаването на започналата вече тенденция към трайното усядане на значителни групи по селата и изкарване на прехрана чрез земеделски труд. Интересни данни за Старозагорско в тази насока ни дава “Видрицата” на поп Минчо Кънчев. При едно от посещенията си в с. Джуранлии (дн. Калитиново) споменава, че е “турско село с главен чифлик Капъджибашиски хаджи Арифаа… В това село имаше и около 50 къщи, тъпанари – дзурнаджии от по джинса циганите….” Отделни цигански фамилии засяга и в други села. В с. Арабаджиево (дн. Коларово) на нивата на баща му помагат жътвари цигани “Дормушоолу Хюсеин, синовете му Ибрахим, Дормуш и дъщеря му Алтъна. Аликоч Ахмедов, който се беше женил преди една неделя, женеше с новата си булка….”, циганинът Желю работи като говедар при Садулла бей Моллафаризов в с. Карпусча (дн. Диня) и през 1864 г. приема християнството. Отношенията между цигани-мохамедани и българи са описани в с. Обруклии (дн. Обручище). Циганите живеят в колиби, които са вдигнати в селските ливади и по този повод имат недоразумения с местното население. Те вероятно са чергари, защото след поредното спречкване с българите, поп Минчо пише, че са се вдигнали и избягали към Боздуванджии, където има още цигански колиби.

* санджак е териториално-административна единица в Османската империята

** джизие – поголовен данък, събиран само от немюсюлманите

^ Горе ^

Този сайт е създаден по проект “Една общност – много решения” BG 0102-06-02-066 на Програма ФАР “Социална интеграция” на Европейската общност.

Автори на текста: Евгения Иванова и Велчо Кръстев
Снимки: Велчо Кръстев, Христослава Георгиева, архив на ЕИМ при БАН

Ползвана литература

Илков, Д. Принос към историята на град Стара Загора. Пловдив, 1908.

Ихчиев, Д. Панаирите и пазарните дни в Южна България преди Освобождението.// СпБИД, XII, 1908,

кн. 9 -10, 604 - 609.

Казанлък в миналото и днес. Кн. I. Казанлък, 1914.

Койчев, Н. История на Нова Загора. Ст. Загора, 1997.

Маринов, В. Наблюдения върху бита на цигани в България.// ИЕИМ, 1962, кн. V, 227 - 267.

Марушиакова, Е. Етническа характеристика на циганите в България.// БЕ, 1991, №4,12 22.

Марушиакова, Е., В. Попов. Циганите в България. С., 1993.

Марушиакова, Е., В. Попов. Циганите в Османската империя. С., 2000.

Мизов, Б. Българските цигани. История и съвременност.// Ново време, 1991, №11,19-30.

Общи резултати от преброяване на населението в царство България на 31 декември 1926 г. Кн. I. С., 1931.

Огнянова, Е. Традиции и празници в България. С., 2003.

Празничен календар на малцинствените общности в България за 2003 г.

Преброяване на населението в царство България на 31 декември 1934 г. Общи резултати. Кн. I. С., 1936.

Славов, Хаджи Г. Статистическо описание на кааза Ески Заара.// Цариградски вестник, 8 март 1858.

Списък на населените места в царство България от Освобождението (1878 -1910 г.). С., 1910.

Събчев, Н. История и етнография на гр. Чирпан. Чирпан, 1938.

Хаджигенчев-Бечу, Д. Спомени. Регионален исторически музей - Стара Загора, 6Сз-Спф-126.